До преди петнадесетина години вътрешните стени на обществените тоалетни бяха нещо като художествени галерии, информационни агенции, бюра за запознанства, интимни послания и закани. Спомням си и идеологически творения – вкл. вицове за бай Тошо и отрицания на американския империализъм, свастики и петолъчки. В тоалетната на етажа на Философския факултет на СУ като първокурсник срещнах древногръцката мъдрост „Човекът е същество с ръце”. Тези стени бяха толкова широко средство за разкриване на душата, че изглеждаха като част от реда на нещата.
Това универсално средство за бягство от сивото ежедневие обаче залиня и се стопи с появата на новите форми на общуване в Интернет. Те носят същата анонимност и универсалност, но умножени многократно. Във форумите и в активните техники като чатене, Скайп, Фейсбук или Туитър, човекът може да се представя за какъвто иска. За такъв, какъвто не е, или какъвто никога няма да бъде. Желаното бъдеще става настояще, реалният, идеалният и огледалният Аз се сливат във виртуалния. Ако е по-сръчен, човекът може да смени и пола си за десет минути, вместо да плаща сумати пари за операции и хормонално лечение.
Анонимните писачи обичат дебатите като хиени – клюкарстват, обиждат, мародерстват, знаят всичко и често пробиват електронните редактори. Например, вместо да напишат „гъ”, „ерголям” и „зъ”, те поставят апостроф между „г” и „з” и това е нежен пример. Този въпрос е съществен – в тоалетните и форумите блика и онова заболяване, когато човекът има неудържимата нужда да изговаря и пише цинизми.
По-важен е въпросът със свободата на словото. Анонимните писачи са хора, които схващат свободата като свободия, като правене на каквото си искаш. Тогава словото става словоблудство и разпасаност, които остават ненаказани, а и толерирани непрекъснато от богатите възможности на Мрежата. Мрежата всекидневно и в огромни размери нарушава основни права, като например това, че словото не може да се използва срещу доброто име на някого.
Преди около година се оказа, че и образователният министър (Д. В.) участва анонимно в разни форуми, по негово публично признание. Имам усещането, че го правят и други политици – на национално и местно равнище. Защо им е, след като разполагат с пресцентрове, пиар-сътрудници и услужливи медии? Тъй като нямам смислено обяснение, го слагам в рубриката на българските абсурди.
Неприятното е, че за младите тези неща са естествени, те не могат да разпознаят в тях проблем. Така керванът се е засилил здравата и започва да прилича на влак. Спрямо него сигурно съм като куче – успокоява ме това, че го правя породисто.
февруари, 2010 г.
