Дами и господа[1],
Денят на будителите е честван най-напред в Пловдив, в 1909-а година, а от 1923-та до 1945-а г. е национален празник. Възстановен е в 1992-а година.
Денят на будителите не е единственият ден, в който почитаме паметта на възрожденските просветители и националреволюционери. И това притеснява, защото многото празници изхабяват думите и усложняват моята задача.
Денят на будителите има специфика, тя се отнася до българското самосъзнание, а ако се изразим възрожденски – до народната свяст. По неведомите пътища на езика в корена на думите буден, събуден, пробуден е самият принц Сидхарта Гаутама, защото Буда означава просветлен. Човек не на тъмно, а в светлина, човек не сляп, а зрящ.
Затова толкова много читалища в 19-и и 20-и век получават имената Пробуда, Зора и Светлина.
Питам се дали днес е достатъчно да отбелязваме паметта на българските възрожденци. И смятам, че не е достатъчно.
Питам се, дали след 120-130 години ние ще изглеждаме на тогавашните поколения българи такива, каквито са за нас възрожденците – едни великани, в сравнение с които се чувстваме малки и незначителни. И съм скептичен.
Питам се, дали едно пробуждане на народа може да бъде еднократно, веднъж за винаги, последно и окончателно. И съм сигурен, че не може.
Днешната култура има коварното качество да призовава за различия, да вика на човека да бъде различен и заедно с това го нивелира и конформира както никога досега.
Днешната култура замества човешките различия с различията на пиърсинга и татуировките. В нея духовността се измества от ентусиазма и нетърпението на консумизма. Декартовото и просветителско Cogito, ergo sum се конкурира крайно неуспешно с Consumo, ergo sum.
От духовна култура театърът, концертът и изложбата се превръщат в релаксация. Писането с латиница в Интернет има и този резултат, български дванадесетокласници, тоест след 12 години училище, да не са наясно с буквите в българската азбука.
А политическите експерименти с народа водят и до това, да нараства масата от лумпенизирани граждани и избиратели.
Затова този празник, дами и господа, има значението си и сега, за днешния, и за утрешния ден, колкото и трудно, донкихотовски, абсурдно, често и невъзможно да изглежда днешния просветител и будител с неговата трета категория труд по държавния класификатор.
Споменах за читалищните имена Светлина и Пробуда. Логически следващото име е Братство, защото хората в светлина са братя.
Братя и сестри, честит празник!
Ще си позволя да честитя празника специално на председателя Иван Андонов, защото читалище Братство е единствената институция в този град, която за последните 10-20 години спря пропадането и тръгна напред. Иване, да си жив и здрав!
[1] Слово на тържествено събрание в читалище Братство – 1. 11. 2010 г.
