- Ще получи ли мир и покой един достоен човек и революционер?
Преди 61 години, на 28 февруари 1943 г., е убит Димитър Каляшки. Тази статия не е биографична справка, тук не става дума за ежегодно отбелязване на годишнина. Случаят е друг. Паметта за този човек не просто премина от възхвала през отрицание до почти пълната забрава. „И преди, и сега” тя носи нечовешко отношение.
Кой е Димитър Каляшки?
Роден е през 1910 г. в кюстендилското село Жиленци. Господ му дал извънредна интелигентност, в кюстендилските училища е впечатляващ, тогава казвали блестящ. Учи уроците си по всекидневния път от 12 км. в двете посоки, защото на село трябва да се работи. Няма пари за учебници и тетрадки, затова усвоява стенографията. Особено е добър по математика, литература и в езиците, при завършването на гимназията говори свободно няколко.
В онези години вече е развита една презрителна към селото градска философия. По нея момчетата от село, които учат в града, „телета идват и говеда си отиват”. Каляшки не я обслужва. Той никога не е посрещан по дрехите – ръждива вълнена фланела, панталон от домашен шаяк и свински цървули за всички сезони. Има учители, които го ценят високо, за други е „умен селяндур”, но за никого не е теле. Може би заради него някои учители и ученици са понаглеждали милия семеен спомен на градския таван – опинците на дедо.
Тази философия се възроди в 1990 г. Доста от „старите кюстендилци” образуваха железен електорален контингент, а овластените им избраници в общината демонтираха сумати паметници и паметни плочи, защото бяха на селяндурите.
Кандидатства във Военното на Негово царско величество училище и не е приет въпреки отличната диплома – в гимназиалната характеристика е опасен и неблагонадежден, а началникът на училището казва, че то не е за царемразци, болшевици и селяци. Записва математика и физика в Софийския университет. За да учи, работи по софийските строежи, сменя свинските цървули с гумени. Участва в създаването и ръководството на БОНСС, редактор е на „Студентско знаме”, през декември 1931-а е от организаторите на студентската стачка против проф. Ал. Цанков. В 1933-а е изключен завинаги за комунистическа дейност. Печели конкурс за стенограф в Народното събрание, но не е назначен по същата причина.
Връща се в Кюстендил на активна партийна работа, става секретар на околийската организация, най-интелигентният и най-свестният за цялата нейна история. Има енергия и за изследвания върху местния говор. При провал в 1936-а е арестуван и съден по ЗЗД. Самозащитава се по примера на Георги Димитров, защитава и принципите на блокираната Търновска конституция. Получава 12 години, от които излежава пет в Кюстендил, София, Сливен и Плевен. В затвора знае, че времето е безценно – чете, превежда, учи испански с четене на „Дон Кихот”. Прави и граматика на циганския език – този факт има интересна етноистория в „45-те” години и след тях. В 1941 г. е амнистиран. Става инструктор на ЦК за Югозападна България, от август с. г. е в нелегалност. На 28-и февруари 1943 г. рано сутринта е предаден и убит близо до родната си къща.
Какво става
след 9-и септември
Като наистина голяма величина Димитър Каляшки е в центъра на политическата и идеологическа памет в района, както и на официалния календар. Името му носят централна улица в Кюстендил, дървообработващо предприятие, окръжният пионерски дом, училища в селата и реномирана гимназия, читалището и домът-музей в родното му село, техникум по стенография и машинопис в София, зала в Софийския университет. Направени са паметници в Жиленци и в двора на мебелен комбинат.
Това преекспониране контрастира с пренебрегнати кюстендилци като акад. Йордан Иванов, даскал Тодор Пеев, приятел на Левски, или Румена войвода, с разрушаването и оскверняването на паметни плочи на героите от националните войни и затова дразни.
До средата на 70-те години в докладите по честванията на Каляшки редовно се споменават заниманията му в затвора с циганския език. След това изчезват, защото линията се ориентира към едноетническия национален модел. Например в единствения за страната местен енциклопедичен речник, издаден в 1986 г. и изразител на тогавашната официалност, за тази история няма и дума. Днес за нея се говори отново, но политически е след дъжд качулка, ромите си намериха граматика от чужбина.
Няма дума и за жената на Каляшки – Вера. Те се женят през лятото на 1941-а, заедно са в нощта на убийството. До началото на 60-те Вера е канена на някои чествания, а епизодичното споменаване на името й само в художествените интерпретации на последната нощ на Каляшки е прекратено по-рано. Спомени, в които Вера е неговата „скъпа другарка”, не се публикуват. И защо? Жената на героя, който живее само за народното дело и партията, не може да се жени отново, а тя го е направила, била е млада и единственият й живот е бил пред нея. За да се подкрепи отрицанието, „духовното предателство” на Вера се представя за практическо чрез слухове. А в края на 2003-а в поредните си спомени един активен участник и фриволен интерпретатор публикува слуха като факт.
След 10 ноември
Димитър Каляшки има още един паметник с кошмарна история. В 1945 г. останките му са пренесени от Жиленци в центъра на града, пред най-представителната тогава сграда, вероятно по аналогия с кремълското гробище на Червения площад. Но нещата се бавят, над 15 години на това място има една временна табела до поставянето на бюст-паметник с автор Петър Златаров.
През 1992 г. той е демонтиран заедно с още 16 паметника и 56 паметни плочи. Вече 13 години гробът пред общината е без надгробие и обозначения, като на куче. Нехристиянско и нечовешко.[*] С цветя и речи пред няколко десетки души един-два пъти в годината. Врочем, паметникът му в Жиленци в 1997 г. е възстановен с внушителна местна подписка. Правят се опити и в Кюстендил, но в 50-хилядния град подписите се качват малко над 3 000, а законът изисква много повече.
В 1998 г. общински шефове убеждават Георги Каляшки, брат на героя, костите да бъдат препогребани с тържествена церемония в градските гробища, избрани от него – съгласието е нужно по правилата на ексхумацията. На другия ден човекът се отказва, защото организацията на антифашистите не е съгласна. В последните години тя няколко пъти иска от общинския съвет възстановяване на паметника. В официалните писма обаче не се споделя основен нейн аргумент – противопоставянето с разрушения в 1948 г. и реставриран в 1991 г. паметник на загиналите за Македония (като го има единият, ще го има и другият).
Дразнят я некоминтерновският лозунг „Всичко за Македония” и Тодор Александров, убит впрочем и заради общите си планове с БКП (Виенският манифест от май 1924 г.). А на източната фасада на паметника се чете и светлото име на тесния социалист Никола Карев от Крушево. Там трябва да се появат и други имена на социалисти и комунисти. Чие е това задължение?
При демонтажите в началото на демокрацията паметниците в Кюстендил не са разрушени, с тях е направена алея в двора на Историческия музей в очакване на спокойни оценки от историята. Това показва зрялост (в Германия няма да се намери и един паметник на Хитлер, а в Италия – на Мусолини; колективната памет на Запада иска да е невинна, а съвеста му – спокойна). Но е нужно още много.
Кога ще научим, че миналото и ценностите на една партия не са общовалидни? Че в град с типични център и периферия всичко в центъра е символично и трябва да обединява, а не да разделя? Че кандидатите за кметове и общински съветници трябва да изоставят тайните ангажименти за монтаж и демонтаж на паметници? Че такива работи се правят с публични дебати? Че хората сега чакат не паметници, а решаване на проблемите им?
Убийството на Каляшки продължава 61 години. Щe получи ли този достоен човек мир и покой?
20 март 2004 г.,
Дума
[*] През 2006 г., в мандата на кмета д-р Л. Стоянов, на гроба е монтирана плочка с името и датите на раждане и смърт. Без решение на Общинския съвет, тайно и официално неизвестно от кого. Скромното ми мнение е, че до десетина години центърът на града ще престане да бъде гробище.
