( вариант на статията – в сп. Везни, бр. 3-4, 2000 г. )
В житията на св. Иван Рилски и в по-голямата част от народните легенди за него силно е изразен мотивът гонене. С основание се смята, че той е основен и специфичен в историята на рилския светия [1].
1. Обяснението на мотива стига до няколко версии. Акад. Й. Иванов намира[2], че св. Иван Рилски е преследван от хора, които във времената на установяване на новата религия не разбират християнския смисъл на отшелничеството. Те гонят пустинника, защото го възприемат като опасно и зло същество, източник на черна магия – обиране на плодородие. Така преследвачите са езичници. Акад. Й. Иванов вероятно се основава върху някои народни легенди, в които обвинението в магьосничество е пряко[3], както и върху завета на светеца към рилското монашеско братство, където самият той говори за езически обичаи и зли нрави у хора, вече приели християнството[4]. Подобен смисъл е налице и в т. нар. Ново житие на св. Иван – хората го мислят за чародеец, който им отнема хляба[5].
И. Фекелджиев не приема това становище, като изтъква, че в Западна България християнството прониква рано, че тук от 400 години има християнска църква с епископски центрове и че е трудно допускането на вилнеещи езически маси в района[6]. Но по същия начин, както църквата в този район не се справя в продължение на векове с ересите, тя би могла да не реши и проблема с езичниците и напълно сигурно – с езическото начало. Авторството на завета на светията е спорно, но дори да е написан по-късно, споменаването на езичници надали е случайно.
Така версията на акад. Й. Иванов остава интересна за изследването. Около нея има въпроси. Например у нас с отнемане на плодородие обикновено се занимават жени – интересните и с хубаво чувство за хумор еньовденски истории са манифестация на женското начало. Освен това в легенда от Дупнишко намираме представата, че отшелникът върши чудеса като резултат от връзки с дявола[7]. Хората си казват, че той е “г’явол” и точно заради това го гонят от своята гора (подвластните на християнския дявол могат да извършват чудеса, личби[8]). Този мотив, който се открива и другаде[9], дава възможност за още едно предположение за адреса на гонителите, защото в ортодоксалния християнски език не само езичниците имат сатанинска принадлежност.
2. И. Фекелджиев смята, че св. Иван Рилски е бивш бунтовник, борец против данъчната система, който – преследван от властта – се променя с времето и става отшелник. Негов важен аргумент е думата прúставници в Народното житие на светията, която той обяснява като въоръжени представители на властта, пристави, стражари, с каквито тя разполага. Доказателство за бунтовническото минало на този човек е и препоръката към цар Петър на тема данъци в легендарната им среща, както и голямата почит, оказана му в народното съзнание[10].
Обаче въпросната дума е употребена в пасаж с ясен смисъл. Тя се използва наред с измамник, враг (два пъти), ненавистник и пакостник и се отнася до дявола. Това са типични, заимствани пряко от Светото Писание определения на дявола. Може би затова, като търси по-точен новобългарски превод на приставници, В. С. Киселков избира натрапници[11].
Версията пропуска и факта, че превърналият се в отшелник бунтовник вече не е бунтовник. А това, кого, защо и как почита народът, е отделна тема. Тя може да се разположи например между исторически неоправданото възхищение пред Марко Кралевити и мълчанието за цар Ивайло; засяга също “дължината” на паметта на Балканите. Профилите на светиите-отшелници, включително българските, са многообразни, но при всички ще открием религиозната, верската разновидност на житейския бунт като избор на пустинята в стремежа към Бога.
Впрочем, дяволът и демоничното му войнство също могат да се мислят като стража, която наказва човешката слабост. Сатаната като зло средство за постигане на добри цели, като отрицателна страна на усилието за праведен живот и спасение е проблем на християнското богословие, по-стар от него и представен драматично в историята на библейския Йов.
Народната обич към свети Йован е неоспорима, но не носи борческото му минало. Това е друга борба – за живот в една патриархална общност, когато светията превъзхожда човека в неговата слабост и греховност. Близостта му до Бога компенсира човешката отдалеченост, нужна е и във всекидневието, и в извънредни случаи. Освен това е трудно широкото отношение към светеца да се отдели от високата духовна и народностна роля на създадения от него манастир. Най-сетне, в онези по-откровени времена властта надали ще се церемони с един бунтовник от местно значение – тя би го унищожила физически.
3. Но дори думата приставници да има собственото значение на стражари, въоръжени хора – представители на власт, тя би могла да се отнася не до държавната, а до друга воля. И така, възможно е да се допусне, че св. Иван Рилски е преследван от богомили.
Още в светския си живот той е обект на хули и присмех (вкл. иронични имитации), наричан е човек без чест и лицемер, както се вижда в житията на Скилица[12] и патр. Евтимий[13]. Богомилското подигравателно отношение към християнското усърдие и обвинението в разминаване на думи и дела са известни. Връзката между дявола и чудесата е колкото ортодоксална, толкова и еретическа представа. Важна е и специалната оценка на отшелниците, наричани лисици, “затворени в тесните килии като в някакви дупки”, според свидетелството на Евтимий Зигавин[14]- едно обвинение в егоизъм и липса на социална чувствителност в борбата със злото.
Св. Иван Рилски все пак не е убит, а само гонен и заплашван. В този смисъл е интересен разговорът за убийството между Римлянина и Еретика в полемично съчинение срещу богомилите в Босна. Ако Римлянина използва буквата на Библията, за да оправдае унищожението на еретиците, Еретика се стреми към духа на първоначалната проповед на Исус Христос: “Можеш ли да ми посочиш в Новия Завет дали Христос или някой светия е убил някого”[15]. Като отрича убийството изобщо, той обаче оправдава преследването на онези, които богомилите смятат за противници: “Не гоним праведния, но който греши поради своя вина”[16].
Разбира се, това са убеждения, правила, догматика, които практиката може да опорочи. Има известия, че св. Иларион Мъгленски е пребит с камъни от богомили и други еретици, когато ги убеждава да се върнат в правата вяра. Акад. Й. Иванов съобщава, че в охридската църква “Св. Наум – Св. Богородица” видял иконка с изображение на св. Наум, преследван от богомили[17]. Сцената е анахронична, но е важна като представа за поведението на еретиците. В житието на св. Иван Рилски от Скилица, след като славата на рилския светец нараства, бесовете го влачат по земята до несвяст и го бият с камъни[18]. Тази сцена е тежка. Отшелниците се стремят към твърдостта на Исус Христос при изкушението му в пустинята и винаги имат сблъсъци със сатаната. Но обикновено става дума за съблазън, на която те устояват, побеждавайки със самото това човешкия враг.
Християнската ревност и отшелничеството на св. Иван Рилски са достатъчно сериозна причина за враждебно отношение на богомилите. Техните водачи вероятно използват и езическите представи за отшелника като зло същество, за да настройват последователите си срещу него. В същия дух може да се разбере и причината за преследването му в легендата-песен от кюстендилското с. Невестино – желанието да направи манастир в околностите на родното с. Скрино. Според Евтимий от Акмония богомилите казват, че демоните често приемат монашески образ и се молят в манастирите[19], нещо логично за представата, в която творец на видимия свят е дяволът.
Има и пряка връзка между светията и еретици, които проповядват против възкресението. В негова служба за 18 август (ст. ст.) от Скопския миней (1451 г.), където българите са наречени новопокръстени люде, т. е. служба, съставена скоро след смъртта му, се казва, че мощите му “събарят еретическите мъдрувания на ония, които не вярват във възкресението”[20].
4. Св. Иван Рилски и богомилите се появяват, общо взето, едновременно и срещите им са повече от вероятни. Новата ерес търси утвърждаване и широко влияние. Църквата е по-лесен опонент с конформизма си, с типичните си морални проблеми, известни от презвитер Козма, но един популярен отшелник е сериозно препятствие в разпространението на идеи и модели за начина на живот. Пустинножителството е отрицание като пълна несъвместимост с богомилското предложение за обществена активност. Богомилската принадлежност обаче е по-трудна, като всяка пряка, лична и собствена употреба на свободата.
Ако подвизите на отшелника стават известни, ако любовта и стремежът му към Бога са предназначени и за всички други, признанието, почитанието, благодарността, а и подражанието са естествени резултати. Те могат да се изразят в масово достъпен и лесен култ към един нов, български светия на една млада църква. Затова отшелникът пречи – преследването, за да бъде изолиран, е повече от логично.
Църквата разбира отлично тази противоположност. Рила със западните й склонове, Осогово и покрайнините му са мястото, където тя съсредоточава първоначално култа към единствените пустинници в пантеона на българските светии – Йоаким Осоговски, Прохор Пшински и Гавриил Лесновски, наред с Иван Рилски като негови последователи. Този култ, заедно с дейността на едноименните манастири, има и предназначението да противодейства на еретиците[21]. Решението на Църквата е успешно и дори триумфално с обявяването на св. Иван Рилски за патрон на българския народ. То, заедно с обществените промени и работата на времето, постига забрава на богомилското минало, частици от което намираме в някои имена на селища, тук-там във фолклора и, може би, в народопсихологията.
5. Това обяснение на мотива гонене в житията и народните легенди за св. Иван Рилски се основава върху предположения, както и други версии. Но дори ако светецът и богомилите се разминават като реални срещи, противоположността им е неоспорима. Тя е действителност с природата на динамична историческа величина и може да бъде видяна в общото народностно и национално културно развитие. Това е дълбок, същностен човешки, обществен, ценностен и идеен конфликт, който винаги успява да намери основанията, поводите и формите си. Различните до противоположност оценки на българското отшелничество и българските еретически движения се откриват лесно в късни и много по-късни времена. Включително в научните изследвания. Дали тази метареалност е част от конфликта?
В историята на св. Иван Рилски и богомилите е богато и многопластово присъствието на религията. Тя е представена в едно еретическо движение, а от друга страна – в рядко срещано единство на канонични и народни представи за светията, издържани в духа на средновековни и патриархални идеали. В някои точки се открива силна близост между двете страни.
Народната представа, като тръгва от обикновения произход на св. Йован, говедарчето от с. Скрино, стига до истински дуализъм в противопоставянето на земно и неземно, материално и духовно, вечно и преходно, социален произход и възможности, добро и зло. Легендата за срещата между отшелника и цар Петър (представена в Народното, трите проложни и на патр. Евтимий жития ) е, може би, най-добрата илюстрация на раздвояването. Светията и Царят на два върха в Рила, между които има, наистина проходима за куриери, писма, послания, препоръки и подаръци, пропаст. И само една от илюстрациите за това, как този дуализъм се реализира и заедно с това – преодолява, в посредничеството на светеца пред Бога. Впрочем, разделените на планински върхове светия-народен патрон и цар са интересна гледна точка към спецификата на Българското православие, също както царският произход на св. Сава – за Сръбското.
В същото време част от споменатите и други опозиции са обосновани и в богомилския субстанциален дуализъм. Но съдържателната, идейна, философска близост е преодоляна в религиозно-идеологическото противопоставяне, в което различието господства. В многообразието на културното развитие това е трагична история. Вътрешни и външни условия осигуряват пълното налагане на едната страна, при това без западноевропейското проливане на еретическа кръв. Интелигентността на съмнението се трансформира в елитарната форма на исихазма и елементаризираната форма на богомилството в ХIV век, и двете с достатъчно камерно обществено влияние, а в дългите години на османското владичество е погълната от усилието за оцеляване.
Възможно ли е конфликтът между св. Иван Рилски и богомилите да обогати представите ни за развитието на идеологическата култура? Дали можем да го добавим към подозрително често повтарящите се идеологически технологии, в които различията се противопоставят твърдо, стремят се към унищожение, но се подхранват взаимно? Какви условия осигуряват по-активен живот и градивни функции като подготовка на Реформацията, на еретизма в Западна Европа и какво го възпрепятства на Изток?
[1] Фекелджиев, И. Народни легенди за Иван Рилски. С., 1979, с. 85-86.
[2] Иванов, Й. Свети Иван Рилски и неговият завет. С., 1917, с. 5-7, 10.
[3] Пак там.
[4] Дуйчев, И. Рилският светец. С., 1947, с. 148.
[5] Фекелджиев, И. Цит. съч., с. 40.
[6] Пак там, с. 96 и сл.
[7] Кепов, И. Легенда за Св. Иван Рилски от Дупнишко. В: СбНУ, т. IV (1891), отдел III, с. 153.
[8] Откр. 13. 13-14.
[9] В публикуваната през 1925 г. легенда за светеца от с. Склаве. Вж. Фекелджиев, И. Цит. съч., с. 50.
[10] Фекелджиев, И. Цит. съч., с. 90-115.
[11] Киселков, В. С. Свети Иван Рилски – жития. С., 1940, с. 79.
[12] Пак там, с. 22.
[13] Стара българска литература. т. 4. Житиеписни творби. С., 1985, с. 137.
[14] Евтимий Зигавин. Догматическо всеоръжие. В: Ангелов, Д., Г. Батаклиев, Б. Примов. Богомилството в България, Византия и Западна Европа в извори. С., 1967, с. 85.
[15] Полемично съчинение против босненските богомили (патарени ). В: Ангелов, Д., Г. Батаклиев, Б. Примов. Цит. съч., с. 195.
[16] Пак там, 197.
[17] Иванов, Й. Богомилски книги и легенди (фототипно издание). С. 1970, с. 34.
[18] Киселков, В. С. Цит. съч., с. 30.
[19] Писмо на Евтимий от Акмония. В: Ангелов, Д. Г. Батаклиев, Б. Примов. Цит. съч., с. 52.
[20] Иванов, Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 346, 358.
[21] Причина за по-силното развитие на богомилството в Югозападна България е и работата на Охридската школа в смисъл на повече образовани хора.
