Михаела Георгиева,
11 „б” кл.; випуск 2011 г.,
второ място на областен кръг – 2010 г.
Аристотел е древногръцки философ, чиито теории присъстват във всички сфери на философията до днес.
Във фрагмента виждаме причинно-следствена връзка, в чиято основа е разумът. Тъй като човекът е разумно същество, разумът води до вяра, а тя е в основата на убеждението. Когато разгледаме понятията вяра и разум, виждаме вплитането на рационално и ирационално. От една страна – разумът, а от друга страна – вярата, която не се нуждае от умозаключения и доказателства за своите истини.
Така убеждението може да е повече или по-малко разумно. Значи и съпровождащото го мнение е със същата природа и така стигаме до разликата между мнение и истина.
В тази връзка интерес представлява беседата на Сократ, където участниците разсъждават за същността на даден въпрос, а Сократ е арбитър, който налага корекции, прилага логика, иронизира и приема или не мненията им. Но какво всъщност са мнението и истината? Кога можем да определим дали едно мнение е истинно, или не? За да бъдем точни, можем да изкажем следното – всяко мнение е евентуална истина и всяка истина е бивше мнение.
Отделно, има различни истини – абсолютна, относителна, вродена или тази, която е наложена в обществото. Интересна е догматичната истина, която се основава именно на вярата, защото при нея възприемаме наложеното от религията или даден авторитет, без право на собствени убеждения – можем да я определим като “вяра на сляпо“.
И още, ако в науката истината е първостепенна, а мнението е неразвито знание, в живота е точно обратното – истината може да е нежелана и опасна, а цар е мнението.
Намирам за важни “моето мнение”, “моето убеждение” и „моята вяра”, тоест тези, които личността сама изгражда, подбира, признава. В съвремието, което се характеризира с подмяна или липса на ценности, незаинтересованост и пренебрежение към знанията, оскверняване и подиграване на чуждите изяви на индивидуалност кое се приема за важно и истинно?
Имат ли хората вяра? Въобще можем ли да я имаме в роботизираното, механизирано ежедневие, което не оставя място за чувства, мисловна, че дори и сетивна дейност? В лицемерното и агресивно общество, в което интерес представляват материалните блага и чуждото нещастие и болка, можем ли да говорим за мнения, убеждения и истини? Или трябва да направим подробно описание на интелигентния човек, който чете и се интересува от предоставените му възможности, което да бъде поместено в книга за изчезващи видове? Защото е факт, че хората, които търсят смисъл и истини в аспектите на живота, намаляват. Расте множеството от биологични единици, “ които живеят, за да се хранят и се хранят, за да живеят”, а може би и за да се размножават.
Плашещ е фактът, че все повече хора губят вярата си и се оставят сивотата на ежедневието да ги погълне. Живеят живот на празни черупки. Дори младите губят цветните краски и се потапят в океан от бездушие, изгубили смисъла в живота, с ограничен речник от двестатина думи и умствени усилия, които опират до изпълнение на физиологични процеси. Можем ли да говорим за мнение, вяра и убеждение в това време и за тези хора? Дали тези понятия представляват интерес за някого днес? Ако приложим метода за верификацията, едва ли ще чуем положителен, задоволителен отговор.
Можем да кажем, че става въпрос за екзистенциален избор – да имаш ли собствени мисли, убеждения и вяра, или както в една „кохерентна” теория за „истината”, да се подчиниш на стадния принцип и да се съгласуваш, присъединиш към болшинството от хора, които са на земята само като консуматори на енергийни източници и място.
Ето колко далече може да ни отведе Аристотел.
