Огнян Станоев,
11 „б” кл., випуск 2012 г.,
първо място на областен кръг – март, 2011 г.
- Още колко време остава, според тебе? – попита приятеля си кръстоносецът. – Още колко време, докато се приберем в родната Англия?. След десет години на битки и премеждия в Светите земи той беше зажаднял за спокойствието, за познатото престранство, за жената и децата, които беше оставил в родното село…
За да се разбере правилно мисълта на Ницше, трябва да се анализират двете нейни ключови думи – „желание” и „желано”. Първата предполага някаква динамика, желанието произлиза от глагола „желая” и само по себе си е активност. Във втората – „желано” – се има предвид обект, нещо, което очаква да бъде постигнато, едно съществително. Интересна игра на думи, използвана от германския философ.
Човекът е същество, което е обречено да преследва определени цели, неговият живот се състои от безкраен низ от желания, които той се стреми да изпълни, независимо от това, колко големи или незначителни са те. По този начин се опитва да организира живота си, да го направи систематичен, проекция на мисли и желания. Това може да се интерпретира и като воля за власт. Както се изразява Ницше – тъмната воля за власт, на места организираща потъналото в хаос битие.
Това, което желаем, винаги е издигнато на пиедестал, непрекъснато е ситуирано пред нас и ни мотивира да го достигнем. Човекът прави всичко възможно да се изкачи на пиедестала и се съедини със своя обект. Преминава през всякакви препятствия и трудности. И в един момент го прави – достига желаното.
…След три години на опасности и мизерия из Европа, кръстоносецът най-сетне пристигна в Англия. От пристанището до дома му трябваха два дена. Невероятна беше радостта му, когато видя жена си и двете порастнали вече деца. Прегърна ги. Отиде да види нивите – те бяха в прекрасно състояние …
Огромна е радостта на човека, постигнал своя голяма цел, свое съкровено жилание. Но след това често се случва нещо обезпокоително. Той попада в две възможни състояния – започва да желае нещо друго, или застива. Но и в статичното положение рано или късно се появява желанието. Следват познатите възможности и така – до безкрай.
Затова логичен е въпросът: какво наистина обича човекът – обекта на желанието или самото желание?
В почти всички случаи желанието на обект е желание за щастие. Ницше казва, че щастието е усещане за преодоляно препятствие и за увеличаваща се власт. Това е усещане за процес, за активност. Не „увеличена”, а „увеличаваща се” власт и не „определено”, а „ново” препятствие.
Става дума за непрекъсната промяна, за висша човешка потребност – себенадмогването, постоянната самоактуализация. Тя обаче е невъзможна, ако в живота превес има статичността. Следвайки тази логика, за да сме щастливи, се нуждаем от нови предизвикателства и постоянно да „желаем”. Да обичаме желанията, а не желаното.
Германският философ говори за Дионисиево начало. Когато то властва върху човека, за него няма ограничения, статиката липсва, нарастващата власт увлича. Обратно, Аполоновото начало вкарва човека в рамки, ограничава го и в това Ницше вижда най-големия проблем на цивилизацията. Когато човекът престане да желае, умира. Промяната не просто е човешко качество – човекът е промяна. Идея, застъпена и от Жан-Пол Сартр.
Ако трябва да обобщим, желанието и обичта към желанието е това, което прави човека жив. Сартр казва, че човекът се променя, докато умре. Често този процес е несъзнаван. Стремим се да постигнем обект след обект, като мислим, че със следващия ще открием щастието. Но не се случва и вече знаем защо – заради желанието „в крайна сметка”.
… Бяха минали две години, откакто кръстоносецът се прибра. Отначало изпитваше безкрайна радост. Скоро обаче се занизаха еднообразни дни, изпълнени с прехраната, с битовите занимания на обикновения живот. Постепенно потъна в апатия към всичко. В поредната сутрин, когато стана да оре омръзналата му нива, видя как небето на изток изсветлява. Помисли си, че слънцето вече се е показало над Светите земи. Тези, някога омразни, места го изпълниха с носталгия към подвизите и битките, които остави там. Рицарят осъзна своята трагедия – беше престанал да желае. Мислеше си, че е постигнал щастието с връщането в своя дом, но се лъжеше. Така, потънал в мисли, просто се обърна да оре. А на изток слънцето се показа…
Борислава Григорова,
11 „в” клас, випуск 2012 г.,
второ място на областен кръг – март, 2011 г.
Фридрих Ницше, германски философ от 19-и век, в трудовете си философства по пряко свързани с човека проблеми. Самият живот, живеенето е в основата на неговите изследвания, в които човекът не е цел, а „мост”. Придържайки се към старата мъдрост, че всички пътища водят към човека, Ницше я изразява в къси афоризми като посочения – и за ежедневието, и за панорамни картини.
За да разберем обаче един философ, трябва да познаваме времето, в което живее, културата – негов хоризонт, а на съвременния човек някак не му се удава да се поставя на чуждо място и да поглежда от друг ъгъл, поради което много мислители биват погрешно разбирани.
Ще обясня думите на Ницше така, както ги разбирам. „Обичам” е твърде относителен глагол, особено разгледан в 21-ви век. Свикнали сме да го използваме, без да отдаваме полагащия му се смисъл. В дадения контекст синоними биха могли да бъдат „харесвам”, „наслаждавам се на”, „за мене е важно”, а най-вече „имам нужда от…, за да…”. „Желанието” трябва да се разбира като действие, процес. Самото понятие носи в себе си незавършеност, продължителност. Последната дума, „желаното”, е резултат, статичен предмет, нещо, което остава постоянно, не подлежи на промяна.
Следователно тази мисъл на Ницше може да се сведе до идеята, че е по-важен стремежът, отколкото резултатът. Може да се перифразира като „В крайна сметка в основата на човешкия живот стои промяната, движението, а не крайното състояние”.
Това разбиране намираме и при Жан-Пол Сартр, но в друго отношение. От една страна, човекът няма същност, само съществува, а „Адът – това са другите”, защото другият винаги те определя, търси в тебе същност, с което те „умъртвява”, отнема свободата ти. И в „Мита за Сизиф” на Камю са важни средствата, усилията, а не това, което е след тях – камъкът, който винаги побеждава.
Човекът е на път, променя се, живее, когато е в движение. Развитият и уважаващ себе си човек никога не би бил спокоен в състояние на покой; винаги би искал да се развива и усъвършенства.
Така желанието е над желаното. Желаното идва по-късно във времето, а самото желание осмисля човешкото ежедневие и това, което човекът разбира по някакъв начин. Съществуват много неща, които лесно биха убедили всеки в правотата на това твърдение. Например войната, която винаги има някаква цел, но за масовия човек е важен нейният ход. Или любовта, която господства в мисленето, поезията, киното… В нея любимият не е един, но влюбването се повтаря…
И при първичните потребности – храня се, защото съм гладна, защото имам нужда от храна. Но не обичам самата храна, а по-скоро усещането – вкус, мирис и пр., както и засищането.
Днес нещо се променя. Материалистичният човек от 21-ви век не прави нищо без някакво възнаграждение. Често вършим с нежелание нещо, само и само да получим накрая желаното. Но изпитвам желанието да отбележа, че напоследък в глобалните мрежи се наблюдава някакъв прогрес. В един от най-посещаваните сайтове се срещат крилати мисли от рода на „Имах мечта да имам часовник. Сега имам часовник, но нямам мечта”. Приликата с темата на есето е очевидна и хората, които я виждат, има вероятност да разберат Ницше.
В края на краищата „какво свърших днес?” и „какво ще правя утре?” са въпросите, които си задаваме ежедневно. Когато вечер си говорим в семейството, основният въпрос е „как мина денят ти?” Макар да смятаме, че това са просто дежурни въпроси, чиито отговори не са от особено значение, те са в синхрон с думите на Ницше – едно ежедневно философстване.
Ницше не цели да втълпи, че целта е безсмислена, нито пък аз искам да кажа такова нещо. Целта е тази, която поражда промяната, но не може да я спре.
