Катя Кръстева, XII „в” клас; випуск 2008 г.
Конституцията е основният закон на една държава, определящ строя и държавната уредба, избирателната система, принципите за организация и действие на държавните органи на властта и управлението, основните права и задължения на гражданите. Първоначално понятието „конституция” възниква като закон, който ограничава монархическата власт. През 1750 г. Шарл дьо Монтескьо издава като резултат от двадесетгодишна работа един от най-значимите и влиятелни трудове на буржоазната политическа мисъл – ”За духа на законите” (“L’esprit des lois”). В него той доказва нуждата от основен закон, който защитава и гарантира личните и гражданските права на всеки член на обществото. Очевидно е, че основният закон на всяка държава има огромно значение за съдбата на обществото и на всеки от членовете му.
1. Търновската конституция – предистория и приемане
В резултат на Руско – турската освободителна война от 1877-1878 г. Българската държава е възстановена след близо петвековното чуждо владичество.
Още преди началото на войната във връзка с подготовката на бъдещия самостоятелен държавен живот на българите, към главнокомандващия руската армия се създава «Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунав земи». Сред задачите й е да събере статистически и исторически материали, за да се подготвят проекти за преобразувания в бита на българското население.
На основата на събраните и издадени в пет тома «Материали за изучаване на България» в края на 1878 г. Сергей Лукиянов изработва първия проект за Органически устав на княжество България. По своя характер проектът е умерено консервативен. Руското правителство внася някои поправки в посока на неговото демократизиране. Предвижда да се въведе всеобщо, пряко и тайно гласуване; да се разширят правата на народното представителство; да се гарантира свобода на сдруженията и събранията (чл.76), както и широки права на печата (чл.74; чл.75) и др. Глава IX „За вярата” гарантира свободата на вероизповеданията (чл.39).
Изработен е и друг проект за основните начала, върху които трябва да се изгради конституцията. Петнадесетчленна комисия по предложение на Константин Стоилов изработва рапорт в далеч по-консервативен дух от предложения руски проект. С цялостната си дейност в Учредителното събрание оформилото се консервативно течение отстоява идеята за създаване на буржоазноолигархичен строй, начело с княз и Държавен съвет, като на народното представителство се отрежда незначителна роля. Така наречените консерватори грубо изразяват своето недоверие в политическата зрялост на народа.
Още преди Освобождението българската общественост сама издига и идеята за конституционно управление. Практически израз тази идея срещаме при свикването, работата и решенията на Църковно-народния събор в Цариград през 1871 г. (приемането на Устава на Българската екзархия), и в дейността и програните документи на българското национално революционно движение. Събранието на Оборище на 14 април ст. с. 1876 г., взело историческото решение за обявяване на Априлското въстание, с право се счита за предшественик на българското Народно събрание, на парламентаризма в България. В “Политическа програма” на БЦБО (бившият БРЦК), изработена на “Български народен събор” в края на 1876 г. и изпратена на Цариградската посланическа конференция, като се подчертава, че трябва да се възобнови българската държава, изрично се казва: “Българската държава ще се управлява самостоятелно и независимо по една Конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа.” В следващите два члена се доуточнява, че “всичките иностранни народности, размесени между българския народ, ще се радват с него на същите политически и граждански правдини”. Това остава не само традиция, но влиза и като демократически принцип в политическия живот на следосвобожденска България.
Учредителното събрание е свикано на 10.02.1879 г. в Търново, за да изработи основния закон на страната. За разлика от останалите балкански и повечето европейски държави, българският народ получава рядката възможност сам да изработи конституцията си по силата на Берлинския договор от 01.07.1878 г. Въпреки че за нейна основа служи руски проект, върху депутатите не е упражнен натиск от страна на Русия и им е даден шанс сами да изработят текста на закона според собствените си разбирания. След като открива заседанията, княз Дондуков се оттегля с думите: „Последната и решителна дума принадлежи Вам и единствено Вам”. В Учредителното събрание вземат участие 229 депутати, сред които представителите на т. нар. либерално течение са мнозинство. Към тази група принадлежат голяма част от присъстващите по право и почти всички народни представители по избор. Тяхната многочисленост е обяснима със слабата социална диференциация на българското общество към този момент. Изразител на интересите на едрите търговци и земевладелци, лихварите, висшето духовенство е партията на „старите”. Сред депутатите те са малцинство и закономерно не могат да наложат консервативните си възгледи за управлението на младата държава.
Така Търновската конституция е изградена в демократичен дух. Тя отразява усилията на либералите да приложат творчески към българската действителност демократичните идеи на Великата френска революция и либералните начала на английския парламентаризъм. Държавната уредба се основава върху четири основни начала: свободата, равенството, самоопределянето и сигурността.
Бъдещото стопанско развитие на страната е обвързано със защита на частната собственост, свобода на предприемаческата инициатива, защита на родното производство.
2. Права и свободи в Търновската конституция. Практикуването им – проблеми и погазване
Търновската конституция правно гарантира основните граждански права и свободи. Робството, разбира се, е недопустимо в младата държава. В чл. 61 изрично се казва, че „Всякой роб, от какъвто пол, вяра и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия”. Приет е принципът за всеобщо избирателно право за пълнолетните мъже. Избираеми са всички грамотни поданици над 30 години, без никакви имуществени и цензови ограничения. Отхвърлена е частта от проекта, която предвижда наред с изборните да има и назначени народни представители. Конституцията дава пълни права на политическите убеждения и тяхното изразяване в парламента. Регламентирано е демократичното местно самоуправление. Забранени са: разделението на съсловия (с чл.57); непредвидените в закона наказания, както и мъчения и конфискуване на имот; всякакви отличия, освен военните (чл. 58) и пр. Гарантира се неприкосновеността на частната собственост. Постановява се първоначалното образование да бъде задължително и безплатно за всички поданици на княжеството. Гарантирана е пълна свобода на печата, като се забранява цензурата. Регламентирано е правото на адвокат и съдебна защита.
Прокараните в Търновската конституция принципи носят духа на времето си. Те са голям успех в борбата за демократично устройство и осигуряване на национална независимост. По въпроса за характера на първата ни конституция в правната и историческа литература няма разногласия – тя единодушно е определена като една от най-демократичните, най-прогресивните, най-напредничавите в Европа. В нея е отразен не само духът на Западноевропейското просвещение, но и традиционният за българския народ либерализъм. Още преди Освобождението титаните на родната политическа и революционна мисъл основават програмите си на подобни хуманни и прогресивни принципи. Раковски, Каравелов, Левски, Ботев поставят толерантността, религиозната и етническа търпимост, личната свобода, социалното равенство като условие за просперитета на бъдещата самостоятелна българска държава. Все пак формата на управление – конституционна монархия, трибутарна и васална на султана – е в разрез с техните въжделения за „чиста и свята република”, за федерация на балканските народи, за независима българска държава. Но в условията на Берлинския диктат сътвореният от първото Велико народно събрание основен закон е най-доброто.
В глава IX на Търновската конституция („За вярата”) прави впечатление, че отсъства каквото и да е споменаване на „църковната свобода”. Църковните въпроси на Третата българска държава се решават от върховната духовна власт – Св. Синод.
Но Екзархийският устав е приет от Народното събрание, т. е. вътрешната автономия на българската православна църква е „ограничена” от държавен орган, което обстоятелство красноречиво говори за обвързаността на „държавната църква” с орган на държавата.
На държавната църква е принципно много трудно да бъде свободна – в смисъл да ръководи самостоятелно собствените си дела, защото на нея се поставят освен основните богослужебни и просветни, също допълнителни задачи и функции от държавата. Църковна независимост липсва поради факта, че църковната институция има политическата задача за обединява и защитава българите, останали под османска власт по силата на Берлинския договор. След 1878 г. са положени сериозни усилия за запазването на седалището на екзархията в Цариград и запазването на нейния диоцез, който фактически включва всички балкански територии, населени с компактно българско население. Известно е, че българската православна църква изживява няколко сложни момента в периода на Търновската Конституция - в различна степен изключително трудни за осъществяване на нейното самоуправление.
Сред съществените недостатъци на Търновската конституция се открояват големите правомощия на монарха. Поради съсредоточаването на власт в неговите ръце провъзгласените в конституцията принципи, права и свободи остават с недостатъчни юридически гаранции за практическото си приложение. Правото на монарха без условия да свиква, отлага и разтуря парламента обуславя голямото му влияние в политическия живот и явления като „личния режим” на цар Фердинанд. Нерегламентираните отношения на княза с изпълнителната и законодателната власт пораждат още в 1879 г. т. нар. „конституционен въпрос”.
Търновската конституция започва да се потъпква още с встъпването в длъжност на княз Александър I. Младият и амбициозен владетел не е доволен от основния закон и се стреми към неговото суспендиране, което става факт през 1881 г.По време на режима на пълномощията са потъпкани редица лични и граждански права, без конституцията реално да е отменена. Въведена е цензура, опозицията е подложена на гонения, създадени са „чрезвичайни съдилища”, които да се справят с инакомислещите политически фигури, използвайки два вида наказание – смъртна присъда и едномесечен затвор. Режимът скоро изпада в тежко положение и през 1883 г. князът с манифест възстановява Търновската конституция.
С това грубите й нарушения не се изчерпват. Първият стамболовистки режим, въпреки че за своя платформа избира именно защитата на България, княза и Търновската конституция, погазва основните положения в конституцията. Насилията при провеждане на изборите; арестите и изтезанията на политически противници, регламентирани със Закона за изтребление на разбойничеството; цензурата, въведена със Закона за печата, са в разрез с основните представи за естествени човешки права. Подобен авторитарен маниер на управление има и вторият стамболовистки режим. Приетият през 1924 г. Закон за защита на държавата също е в разрез с духа на основния закон и е парадоксално неговото съвместно съществуване с действаща либерална конституция. До 9 септември 1944 г. този закон е изменян и допълван, но не и отменен.
През Втората световна война в България гражданските и политическите права, защитени в конституцията, са потъпкани всячески. Най-фрапиращият случай е приемането през 1940 г. на Закона за защита на нацията, в който се развива идеята за световния ционистки заговор. С него правно се регламентира жестока дискриминация по отношение на малцинствата. Едновременното съществуване на подобен закон с формално още действащата демократична Търновска конституция е повече от парадоксално. Във връзка с прокарваната в българската политика националсоциалистическа линия е подписана спогодбата Белев – Данекер, според която 20 000 евреи от „новите земи” трябва да бъдат депортирани. Впечатляваща е акцията, проведена от подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев и немалко политици и общественици за спасяването на българските евреи. Широката обществена подкрепа не само обуславя успеха на начинанието, но и доказва високата степен на етническа търпимост у българския народ и неговата либерална нагласа, с която е съобразена всъщност конституцията.
Още от края на XIX в. в българския политически и обществен живот потъпкването на гражданските, политическите и социалните се налага като трайна тенденция. Търновската конституция и прокламираните от нея либерални свободи са погазвани перманентно до официалното й отменяне през 1947 г.
3. Димитровската конституция – ограничения на правата, колективните права
През 1944 г. е създадено коалиционно правителство на Отечествения фронт. Две години по-късно се провежда референдум, по силата на който държавното устройство се променя и на 15.IX.1946 г. България е провъзгласена за народна република.
На 4.12.1947 г. VI Велико народно събрание приема Конституция на Народна република България, която окончателно разчиства и последните законодателни бариери по пътя на налагането на сталинския модел на обществено-икономическо и политическо устройство. В нея е възприет съветският принцип на единство на законодателната, изпълнителната и съдебната власт и абсолютното господство в парламента на това „триединство”. Всички органи на държавната власт: Народно събрание, Президиумът на Народното събрание, правителството, съдебната система, местното самоуправление под формата на съвети и са контролирани от водещата политическа сила – Комунистическата партия. Окончателното налагане на съветския еднопартиен модел в България се осъществява с превръщането на Отечествения фронт в една единна обществено – политическа организация, когато тя губи коалиционния си характер и се поставя изцяло под ръководството на комунистическата партия.
В новата конституция формално са запазени универсалните принципи на демокрацията: всеобщо избирателно право (и за жените) според чл.6; равенство пред законите според чл.71; свобода на словото, печата, събранията, митингите и манифестациите според чл.88; неприкосновеност на частната собственост според чл.85. В същото време в целия конституционен текст е прокарана идеята за прякото участие на държавата при регулиране на социалните отношения. Това трябва да гарантира социална справедливост за широките трудови среди. Глава VIII („Основни права и задължения на гражданите”) третира още правото на труд, на почивка, на пенсия, социални помощи и обезщетения, на образование (като вече задължително става основното образование). Изрично се подчертава, че „образованието е светско, с демократически и прогресивен дух”. До този момент по силата на Търновската конституция образователната система е под грижите не само на държавата, но и на Българската православна църква. В новата конституция то е поставено под прекия контрол на държавния апарат. Грижа на държавата е също развитието на науката и изкуствата. Това ги поставя под неин пряк контрол, поради което през следващите десетилетия огромната част от публикуваните научни трудове, художествена литература, филми, театрални пиеси и тям подобни са тенденциозни и служат на държавната идеологическа пропаганда повече, отколкото на научната истина или на художествените търсения на автора. Случаите на забрана за издаване на художествени творения са много. Показателна е съдбата на писателя Димитър Талев, който заради публикациите си излежава присъда в бобовдолския затвор, а семейството му е изселено от столицата.
Член 82 се отнася до свободата и неприкосновеността на личността и до правото на справедлив съдебен процес и адвокатска защита. Действителността в българските съдилища през следващите десетилетия поставя под въпрос зачитането на този текст от конституцията. Безжалостната разправа с хиляди набедени за „буржоа”, обвинени по неясни причини и осъдени по също така неясни закони, през първите години след утвърждаването на властта на БРП (к) опровергава идеята за практическата приложимост на тази конституция.
Чл. 78 от Конституцията от 1947 г. предоставя свобода на вероизповеданията, както и свободата на извършване на религиозните обреди. Доколко тя е била осъществима също е спорно. При това текстът на чл. 78 на Конституцията от 1947 г. (както и и чл. 53, ал. 4 на Конституцията от 1971 г.) гласи, че “злоупотребяването с църквата и религията за политически цели, както и образуването на политически организации на верска основа” е забранено. Същият член отделя за пръв път в нашата история църквата от държавата. Отделянето на църковни и държавни институции по света принципно е свързано с отдаването на една широка автономия на всички религиозни общности. В основата на тази идея лежи строгата ненамеса на едната в другата и обратно. Отделянето в България е едностранен, насилствен политически акт, който има за цел точно обратното – не самото отделяне и отдаване на свобода в смисъл на широко самоуправление, а пълно смазване на всички църковни институции и тяхното профанизиране, последиците от което се наблюдават до днес. Същевременно с особена и жестока последователност са преследвани и католическата, и протестантските конфесии. Все пак в чл. 78, ал. 3 се открива терминологията: “вътрешно самоуреждане и самоуправление на верските общности”. Става дума, че безспорно светската атеистична държава ще определи с особен закон как точно изповеданията да се самоуреждат и самоуправляват.
Нормално е държавата да гарантира в своето законодателство възможност за институционална (или корпоративно-институционална) самостоятелност на конфесиите. Въпрос на юридическа техника е дали тя ще бъде уредена на ниво конституция или особен закон. Но в българския случай става така, че специалният закон – Закон за изповеданията – дава възможност само за някаква бледа екзистенция и в никакъв случай за самоуправление или автономия на изповеданията.
По този начин терминологията относно църковната автономия, макар фактически употребена в двете конституции, остава само на хартия и без никакво правно приложение
4. Живковската конституция – колективни и индивидуални права, демагогия и реалност
На IX конгрес на БКП се поставя въпросът за необходимостта от нова конституция. Това решение е мотивирано в партийните документи с важни икономически и идеологически причини. Ето защо през март 1968 г. е сформирана комисия за изработването на нов основен закон. Проектът е готов през март 1971 г. и след всенародно обсъждане е гласуван на референдум на 16 май 1971 г. На 18 май Народното събрание провъзгласява за приета новата Конституция на Народна република България.
Основна нейна характеристика е тоталната идеологизация на цялостния обществено-икономически и духовен живот. Гражданските свободи са прокламирани, но не и гарантирани.
С Конституцията от 1971 г. Народното събрание съединява законодателната и изпълнителната дейност на Народното събрание и осъществява върховен контрол с конституционно утвърдената ръководна роля на управляващата партия.
Голяма част от постановките в глава III „Основни права и задължения на гражданите” са сходни с тези в предишната конституция.
По-особен е член 39, който юридически задължава обществото да възпитава младежта в комунистически дух. Това е грубо нарушение на декларираното в чл. 53 право на свобода на съвестта и вмешателство в самоопределянето на личността. „Възпитаването на младежта в комунистически дух” се осъществява чрез системна идеологическа пропаганда, която от своя страна често води до налагане на цензура на средствата за масова информация и на художествените изяви на редица творци. Образованието тук отново се поставя в услуга на марксистко-ленинската идеология с чл.45, ал.3, която гласи: „Образованието се основава на постиженията на съвременната наука и на марксистко-ленинската идеология”. По този начин и училищната институция става пропагандно средство, което поставя под съмнение качеството на даваното от нея образование.
Чл. 53, ал. 1 от Конституцията от 1971 г. предоставя право за водене на религиозна или тук също атеистична пропаганда. Става дума за пропаганда, а не за религиозно-просветна дейност. Същият член прокламира свобода за изповеданията и извършването на религиозни обреди. Тези постановки са в разрез с явлението, наречено „Възродителен процес“. Това е система от опити за асимилация на ромското, турското, помашкото население в България сред българското население. Процесът започва в началото на 70-те и привършва към 1985 г. Изразява се основно в принудителна замяна на имената на населението с български имена.
Като цяло, конституциите от 1947 и 1971 г. дават предимство на правата в социалната сфера – приоритет получават уредбата на правото на труд и на задължението за труд. Присъствието на държавата като гарант на прогласените права е осезаемо. Тя често ограничава човешките свободи поради идеологически и политически причини.
5. Новата конституция и правата
Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. гласува Конституция на Република България. Конституцията от юли 1991 г. постановява, че България е република с парламентарно управление и е демократична, социална и правова държава. Утвърдени са и принципите на разделение на властите, правата и свободите на гражданите, върховенството на Конституцията. За разлика от предшестващите основни закони, Конституцията от юли 1991 г. постановява, че Народното събрание е постоянно действащ орган. Заседанията му са открити, а законите и решенията, които приема, са задължителни за всички държавни органи, организациите и гражданите на Република България.
Конституция от 1991 г. поставя достойнството на човека и неговите права като цел и оправдание на всяка държавна власт. Така тя признава, че неприкосновените и неотменими човешки права стоят в основата на всяко гражданско общество. Признанието на основните права като обективни ценности са съдържа в преамбюла на Конституцията : “…Като издигаме във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност…”, което е признак, че в Конституцията от 1991 г. ясно е залегнала идеята, че цялата власт в държавата трябва да е подчинена на неотменимите права на човека, на едно задължение за тяхното спазване преди всичко друго.
Конституционноправната уредба на правата на човека следва принципа за тяхната неотменимост. Според чл. 57, ал.1 основните права на гражданите са неотменими.
Всяко основно право е определено по своето съдържание, но трябва да се има предвид, че съдържанието има граници. Така е, защото човек не живее сам, откъснат от обществото, а напротив, той постоянно общува с други хора и се сблъсква с техните права. Затова конституционният законодател е отчел, че правата на всяко лице се конкурират с правата на другите членове на обществото. Например според чл.43, ал.1 гражданите имат право да се събират на митинги и манифестации, но “мирно и без оръжие”, чл.57, ал.2 разпорежда, че е недопустимо “…упражняването на права, ако те накърняват правата или законните интереси на други.”
Основните права на човека обвързват законодателната, изпълнителната и съдебна власт като пряко действащо право, тъй като нормите на конституцията имат непосредствено действие. Затова съдилищата са длъжни при осъществяване на своята дейност по контрол върху спазването на правния ред, да контролират и спазването на основните права при всеки конкретен случай. С приемането на тази конституция започва най-новият етап в изграждането на правосъдната система. В глава ІV-та Конституцията третира въпросите на съдебната власт. Конституцията изрично урежда независимостта на съдебната власт
Според чл.56 от Конституцията всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Наред с този основен принцип на правовата държава съществува, макар и неясно формулиран, принципът, че съдебният път за закрила на основните права трябва винаги да е открит за гражданите[1]
В чл. 13, ал. 1 от Конституцията от 1991 г. за пръв път в конституционната ни история ясно и точно е записано, че вероизповеданията са свободни. Тази конституционна норма е от най-голямо значение за религиозните общности в България. На тази разпоредба следва да се отдава необходимото значение, както от държавата в лицето на нейните органи и длъжностни лица, така и от гражданите, принадлежащи към съответната конфесия, към други вероизповедания или споделящите атеистичи възгледи. Съблюдаването на чл. 13, ал. 1 е нелекият път на българското общество към верска толерантност, към доверие в религиозните общности, към демокрация, гражданско общество и плурализъм. Единственият недостатък на чл. 13, ал. 1 на Конституцията е в оскъдната словесна формулировка[2]
Основните права на човека обвързват законодателната, изпълнителната и съдебна власт като пряко действащо право, т.к. нормите на конституцията имат непосредствено действие. Затова съдилищата са длъжни при осъществяване на своята дейност по контрол върху спазването на правния ред да контролират и спазването на основните права при всеки конкретен случай[3].
В заключение може да се каже, че човешките права залягат в основата на всяка от четирите български конституции и конституционите проекти. Представата за тях като цяло изминава път на положително развитие. Въпросът е доколко съблюдаването на конституционните постановки е гарантирано и практически приложимо. За съжаление, историческият опит сочи, че случаите на погазване на човешките права и свободи превишават периодите, в които основният закон е съблюдаван стриктно. Конституциите често служат като знаме на една или друга партия или идеология и прокламираните в тях свободи са оръжие на демагогията на определени политически кръгове.
Библиография:
1. http://www.sarakt.org/analizi.htm
2. http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1525
3. http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=129
4. http://razrabotkite.blog.bg/viewpost.php?id=21428
5. Богомилова, Н. Религия, право и политика на Балканите в края на XX и в началото на XXI в. С., 2005.
6. Български конституции и конституционни проекти. С.1990.
7. Димитров, И. Князът, конституцията и народът. С. 2001.
април, 2008 г.
[1] http://razrabotkite.blog.bg/viewpost.php?id=21428; достъп – 14.05.2008.
[2] http://www.center-religiousfreedom.com/bg/art.php?id=129; достъп – 14. 05. 2008.
[3] http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1525; достъп – 12.04.2008.
