Емануела Моллова, 12 “б” клас, випуск’2011
1. Какво е утопия и антиутопия?
Всеки от нас мечтае за здраве, за щастие, за любов, за себепостигане – мечтае за съвършенството. Лесно е да си представим, че имаме прекрасен живот – любящо семейство, няколко къщи и коли, достатъчно пари и достатъчно свободно време, за да се наслаждаваме на всичко. Но това ли е всъщност идеалният свят? Дали ще бъдем истински щастливи в него? И дали изобщо е възможно да съществува място, където всичко е перфектно?
Именно това се опитват да пресъздадат утопиите. Тяхната цел е да ни приближат максимално близо до съвършенството, да създадат реалност, в която всичко е толкова хубаво, че няма какви подобрения да се направят. Но това е само привидно. Ако се вгледаме по-дълбоко в идеалното, ще забележим, че дори и там има недостатъци, че дори и там има нещастие и хаос. Именно затова е толкова трудно да разграничим утопиите от антиутопиите, макар че двете думи са антоними. Антиутопиите са общества, нежелани по ред причини, общества, където сегашните обществени тенденции се превръщат в кошмарни крайности. При всеки опит за създаване на перфектен свят, обаче, възникват проблеми, които го правят несъвършен, неприемлив. Тяхното решаване почти винаги води до възникването на нови нередности, чието отстраняване е невъзможно.
2. Утопии
2. 1. Ямбул – Хелиополис
Първата известна ни утопия – след Платон – е съхранена във фрагмент от Диодор Сицилийски и е написана от Ямбул – близък до стоицизма древногръцки писател, живял вероятно през II в. пр. Хр. Тя носи името “Хелиополис”. Интересна е и с това, че предлага алтернатива на робовладелската система. В нея авторът описва щастливия живот на племе, което се прекланя пред Слънцето и обитава някои от островите в близост до Екватора. Авторът разказва, че бил там седем години, след което заминал за Индия, където пребивавал известно време с краля на тази страна – Палиботра (Паталипутра), добронамерен към гърците.
Жителите на островите се отличавали от другите хора с необичайни способности на тялото, със сила и кураж. Те говорели всички езици, получавали образование, разбирали от астрономия, радвали се на писменост от 28 знака, които произлезли от седем основни. Живеели 150 години, след което сами се лишавали от живота си, като спели под древно дърво, излъчващо отровна миризма. Островитяните пребивавали в групи от по 400 човека, като всеки изпълнявал определени задачи, а през определено време сменяли задълженията си. Важно е да се подчертае, че при тях нямало роби. Богове им били небесните тела и най-вече Слънцето. Царували пълно равенство и свобода, включително и за общността на жените и децата.
Влиянието на Ямбул и неговото произведение намираме в по-късните утопии, както древни, така и по-съвременни. Очевидно е заимстването от Томазо Кампанела (“Градът на слънцето”) и Томас Мор (“Утопия”).
2. 1. 1. Аристоник
Аристоник Пергамски е вожд на социално движение на наемни войници, роби и бедняци в Пергам (Мала Азия) през 133-130 г. пр. н. е. против римляните. Той е незаконен син на Евмен II, способен и с открит ум, естествено предразположен към добродетелност. Последният крал на Пергам, Атал III, завещава своето господство на Рим. Това е повод Аристоник да организира въстание срещу римляните с името Евмен III. Обявява план за създаване на “Град на Слънцето” в Мала Азия, а също и за предаване на властта в ръцете на народа. Дали желае да извърши коренен преврат не е известно, но със сигурност се надява да намери по-голяма подкрепа от народа в борбата с Рим. През 131 г. пр. н. е. разбива римската армия, изпратена срещу него, но на следващата година е победен и заловен. През 129 г. пр.н.е. е удушен в тъмница.
2. 2. Томас Мор – Утопия*
Томас Мор (1478-1535 г.) е английски мислител – хуманист, политик, един от основоположниците на утопичния социализъм. През 1529-32 г. е лорд-канцлер на Англия. Мор създава думата „утопия“ (несъществуващо място) – името на книгата, в която той излага своя план за идеалното устройство на остров, където няма частна собственост, трудът е задължение за всеки, а разпределението на благата се извършва според потребностите. Той е запомнен и със своето принципно противопоставяне на желанието на крал Хенри VIII да оглави Англиканската църква – позиция, която прекъсва политическата му кариера и довежда до екзекуцията му като предател. През 1935 г. Томас Мор е канонизиран от папа Пий XI.
В книгата си “Утопия” Мор се опитва да създаде съвършения свят. Там е помислено за всичко – местоположението и формата на острова, устройството и облика на градовете, храната и земеделието, длъжностните лица, изкуството, къщите, облеклото, науката, религията, войните, щастието. Човешкото щастие Мор вижда именно в пълното материално осигуряване на всяка личност, във веселия и спокоен живот, лишен от каквато и да било тревога, в това всеки да бъде безгрижен за прехраната си и сигурен за бъдещето си. Наистина, може би тази действителност би била доста по-добра от условията, в които живеем ние сега.
В света на Мор няма глад и завист, няма богати и бедни, няма частна собственост – само равенство и справедливост. Земеделието е на почит, защото е главният източник на храна и блага. Тъй като всички граждани работят, те получават в замяна на труда си всичко, което им е нужно – храна, домашни прибори и пр. Земята и всичко, произведено от нея, принадлежи на държавата, но е общодостъпно. Хората работят по шест часа на ден, които са абсолютно достатъчни да осигурят необходимите блага за добър живот. От труд се освобождават само онези, които притежават изключителни умствени способности и се занимават с научна дейност.
Самият остров е добре защитен от евентуални нападения, макар и утопийците рядко да влизат в сражения. Градовете са 54 и имат “език, нрави, институции и закони напълно еднакви”. Дори и главният им град – Амаврот, в който се обсъждат общите дела, твърде много прилича на другите. Именно поради това равенство никой град няма желание да разширява своите земи.
Интересна е и социалната структура на обществото, която започва със семейството и завършва с града. Хората са обединени в задруги от по около 40 човека, начело на които стоят майката и бащата – “авторитетни и вече на възраст”. По един управник, наречен филарх, стои на всеки тридесет задруги, а начело на 10 филарха, наричани още сифогранти, стои транибор (протофиларх). Върховен управител се избира от всички сифогранти – нещо като политията, предложена от Аристотел.
Освен замеделието, всеки от утопийците изучава и някое друго занятие като специално – обработка на лен, каменоделство, дърводелство, железарство и други, като всеки е свободен да избере с какво иска да се занимава през свободното си време. Всички носят еднакви дрехи, които са “едни и същи за цялата година, приятни за окото, удобни за тялото, пригодени за студ и жега”. Те се изработват от жените.
Ежедневието на островитяните преминава обикновено по следния начин – работят три часа сутринта, след което обядват, почиват два часа, след пладне отново работят три часа и завършват с вечеря. За сън отделят по осем часа, а останалото време всеки използва, както намери за добре. Забавленията се състоят главно в музика и разговори.
В отношенията между гражданите също има йерархия – най-уважавани са най-възрастните – “жените прислужват на мъжете си, децата на родителите си и и изобщо по-младите на по-старите”. Произведенията на всяка задруга се разпределят в складове, от които старейшините искат всичко, което е необходимо за семейството им и го получават без пари и без всякакво заплащане. Тъй като на острова има пълно изобилие от всички необходими предмети, никой не желае повече от необходимото му. Всички се хранят заедно в дворци, което подчертава сплотеността им. На острова няма алчност, няма горделивост и несправедливост – всеки работи и срещу това получава всичко, от което се нуждае. В Утопия няма пари и всички са равни, а всичко там е добре уредено – от къщите и болниците до военните тактики, и животът на хората като цяло.
Вместо да благоговеят пред златото, богатствата и скъпоценностите, утопийците ги смятат за безполезни и ги използват за играчки на децата си, и за да оковават робите си. Удоволствията в живота им са чисти и никога не пречат или нараняват другите. Те гледат с ненавист и отвращение на хазарта и лова. За тях щастието може да бъде духовно и телесно, и се постига, когато човек е здрав и когато върши добрини. Според Томас Мор в тази идеална държава широко се използват мерките за поощряване на утопийците, извършващи полезни за обществото дела, а всички трудови дейности и процеси се изпълняват от хората доброволно.
С особено уважение се отнасят към науките, към гръцкия език и астрономията, към медицината. Те имат малко закони, които са прости и ясни, и нямат адвокати. Не сключват съюзи, защото не вярват в тяхното стриктно изпълняване. Отвращават се силно от войната и прибягват до нея само в крайни случаи, и след внимателно обмисляне. Действат предимно с дипломатически ходове и се опитват да разединят противниците. Предпочитат да ползват наемни войски, защото не искат да рискуват живота на съгражданите си. Не приемат победите, извоювани с кръв, а се гордеят само с тези, постигнати по мирен път.
Изключително толератни са към различните религиозни вярвания. Напълно е забранено възбуждането на религиозен фанатизъм и осъждане на вярата на другите. Всеки е свободен да изповядва каквото пожелае. Едни почитат Слънцето, други –Луната, трети – планетите. Най-голямата част от тях, обаче, вярват, че “съществува само едно божество, неузнаваемо и вечно, безкрайно и необяснимо, което надминава познавателната сила на човешкия разум, проникнало в целия този свят не като материална маса, а като действуваща сила.” Наричат го Митра.
Интерес буди и въпросът с робите. Според К. Каутски робството в тази идеална държава съществува като решаване на проблема за „изпълнението на мръсните и отвратителните работи”. Според други автори, обаче, идеята за съществуването на робството, е съвсем друга. Така, според английския ляв историк А. Мортън съществуването на робството всъщност представлява решение на въпроса за престъпността, и по-специално за замяната на смъртното наказание с много по-хуманното и полезното за обществото наказание за изпълнение на такива работи, на обществено полезен труд. Към това гледище се придържа и руският изследовател В. П. Волгин, който подчертава, че „утопийските роби” всъщност са хора, осъдени на принудителен общественополезен труд.
Много от пороците на обществата и от причините за тревогите и нещастията на хората липсват в Утопия. Много произвол и несправедливост са отстранени. Но дали всички ние бихме искали да живеем на такова място и дали то е толкова съвършено?
Основната идея, на която е подчинено всичко на острова, е идеята за равенство и справедливост, но дори и там има известни привилегии. На длъжностните лица например се сервира първи и се дава най-хубавата храна. С особена почит се ползват свещенослужителите. Има и хора, освободени от работа – тези, които са специално избрани да се занимават с наука. “Всяка по-тежка и мръсна работа” пък се върши от робите, каквито не би трябвало да има, щом става въпрос за идеално общество. Освен това в резултат от успешните войни, утопийците в някои случаи изграждат в страната на победените колонии, където изпращат някои от своите граждани с титлата “квестор”, за да живеят в разкош и да събират данъци. Оказва се, че пълното равенство е привидно и че все пак някои се ползват с повече привилегии от другите.
Цялата тази еднаквост на острова създава някакси тягостна, скучна, стерилна обстановка, ограничава свободата. Еднакво изглеждат градовете, еднакви са и хората – облечени по един и същи начин, вършейки едно и също в строго разграфеното си ежедневие. Еднакво безгрижни, еднакво безгрешни, еднакво перфектни – липсват уникалността и динамиката на нашето ежедневие.
В крайна сметка интересен е въпросът дали е възможно да се създаде идеалният свят. Защото изглежда винаги има нещо, което го откъсва от съвършенството.
2. 3. Мирисът на свободата – Сергей Лукяненко и утопиите му**
Сергей Василиевич Лукяненко е руски писател на научна фантастика и фентъзи. Роден е на 11 април 1968 г. в град Каратау, Казахстан и има специалност лекар-терапевт от Алма-Атинския държавен институт. Работи като редактор в списанието за научна фантастика „Светове“. Първото му публикувано произведение е разказът „Нарушение“ – 1987 г. в списание „Заря“ в Алма Ата.
С литература се занимава професионално след 1993 г. Става популярен сред читателите на научна фантастика с повестта „Рыцари сорока островов“ („Рицарите на четиридесетте острова“), публикувана през 1992 г. Негови са и книгите “Нощен патрул”, “Лабиринтът на отраженията”, “Линията на бляновете”, “Студени играчки са звездите” и още много романи, повести и разкази.
Носител е на наградите „Старт“ (1993), „Меч Руматы“ (1995 и 1997), Интерпресскон“ (1995 и 1996), „Аелита“ (1999). Той е член на журито, връчващо наградата „Странник“.
Сергей Лукяненко е автор и на утопичния цикъл „Прекрасната далечност“ от четири разказа – “Пътят към Велесберг” (“Дорога на Веллесберг”, 1990), “Моят татко е антибиотик” (“Мой Папа – Антибиотик”, 1992), “Почти е пролет” ( “Почти весна”, 1997) и “Мирисът на свободата” ( “Запах свободы”, 1999).
“Мирисът на свободата” разкрива света на едно момче, родено през XXI век. Описаната от автора ситуация не може да бъде определена като утопична или антиутопична. Тя се различава коренно от това, което познаваме днес. И, въпреки че основните проблеми, които са пред нас – насилие, бедност, глад, престъпност и др. са разрешени, когато се вгледаме дълбоко в същността на разказа, разбираме, че в действителност и в този свят съвършенството е доста далече.
Там, където живее Михаил, на тринадесетгодишна възраст (а някои и от по-рано), децата получават граждански права – Знак за Самостоятелност и стават равноправни членове на обществото, като всеки възрастен. А обществото е готово да предостави на всеки гарантирания социален минимум. В него влиза медицинско обслужване, настаняване в хотел, храна, дрехи, някои развлечения и транспортни услуги – уж всичко, което може да иска един човек, за да живее доволно и щастливо.
На пръв поглед плюсовете на този нов свят са безспорни. Показателни са думите на главния герой – “Живея в добро време, това е истина. Вече няма войни. Вече няма глад. Почти няма престъпност. И правата на хората нараснаха. Даже дискриминацията по възраст вече не съществува. И със сигурност никой няма да насилва своенравното хлапе-мутант да прави това, което му е неприятно. Изпитание с изобилие. Учихме това в училище. Златен век. Всеобща ситост. Невиждан прогрес на науката… “. Утопично и перфектно изглежда мястото, където основните проблеми на настоящето липсват.
“Винаги са ни казвали, че това е хубаво. Погледнато в цялостност – да, сигурно. Само че за отделния човек има варианти.” Главните герои в разказа – Михаил и Игор са тринадесетгодишни деца, напуснали родителите си, за да търсят себе си в този изкуствен свят. Не е нормално на тази крехка възраст те да се скитат сами из света, като се опитват да намерят своето място в него. Не е нормално и да ги тревожат такива сериозни въпроси като смисълът на живота, полезността им за обществото, стойността на свободата… Та те са само деца, които би трябвало да играят щастливо и да чувстват обичта и подкрепата на родителите си. Плашещи са отношенията в семейството, представени в разказа, или по-точно липсата на такива. Михаил сам говори за своето раждане – “Това беше проект на татко. Неговото най-удачно изменение на генома… на собствения му геном. Неговата слава, неговият успех, неговият принос към науката. Също, сигурно и пари. Но парите не бяха най-важното, няма какво да се лъжа. Аз бях експеримент. Моето раждане беше планирано, за него е било получено специално разрешение. Мама и татко са подписали документ, че ако в мен се появи безусловно-негативна мутация, те няма да възразяват срещу евтаназията. Между другото, те не криеха това от мен.”
Любовта, хармонията, близостта и сакралността в семейството ги няма. На тяхно място присъстват желанието за слава, успех, доказване сред обществото от обезличени хора. Вече дори парите нямат водеща роля и почти никой не копнее за тях – нали синтетичните храни, дрехи и изкуственото добро отношение са осигурени на всеки. Макар на няколко места в разказа да е загатната загрижеността на родителите към “експеримента” (виковете на майката, когато детето си тръгва, подаръкът за рождения ден, желанието на родителите да получават писма от Михаил), има нещо странно, плашещо и дори извратено в техния свят.
В него всичко е претъпкано и претоварено, енергията не стига, има много научни центрове, хотелите са пълни, почти всички хора са еднакви и обезличени. За тях се намира само “безполезна” работа – да продават сладолед или да рисуват никому ненужни картини, за да се чувстват значими за обществото – специална работа за онези, които смятат себе си за незаслужено пренебрегнати. Жалко е хората до такава степен да са изгубили същността си и да са се принизили, че да се чувстват полезни чрез творчество без стойност. Те просто съществуват, радвайки се на “подобието на работа” и възползвайки се от предлаганите им облаги. Будните жители като Михаил, които искат наистина да помагат на другите, са малко и почти няма възможности за тяхната изява. Общата маса от обезличени хора потиска истинските, които са успели да се съхранят в този свят.
Обществото изглежда щедро – то предлага на всички храна, дрехи, подслон, но какви всъщност са те? В качеството си на мутант, който е свръхчувствителен към миризмите, Михаил най-ясно открива разликите между истинските и синтетичните неща. Всичко, което се предлага безплатно, е изкуствено – храна, напитки, дрехи, козметика… Миризмите им са някак безцветни, гладки. Храненето със супа, приготвена от прах, пиенето на “фалшиво” кафе не носят същата наслада. Това, обаче, усещат само истинските хора, които се трудят неуморно, за да имат средствата да си купуват естествени продукти, чиито миризми са грапави, набраздени, цветни, реални. Другите се задоволяват не само с фалшива храна и дрехи, но и с фалшив живот.
Интересен е въпросът, повдигнат от Игор, защо е толкова голяма разликата между нормалната храна и синтетиката. Неговото мнение, че “…живота плюскаме. Чуждият. Ние сме живи. Значи, трябва да поглъщаме чужд живот”, е от една страна стряскащо, но от друга, показва истинската същност на човека. Като консумира само неща, изработени в химични лаборатории, той всъщност се губи, отдалечава се от себе си, дистанцира се от вида си, обезличава се. На хората им харесва повече нормалната храна, именно защото са хора и това е естественият им начин на живот.
В такъв свят, в който всичко, необходимо за съществуването на човека, се поднася на готово, въпреки качеството му, се губи волята за самоусъвършенстване и конкуренция на безхарактерните и мързеливи хора, а за будните няма поле за изява.
Но всъщност, показвайки ни многобройните проблеми и недостатъци на тази “утопия” – крехката възраст, в която децата са принудени са съзряват, липсата на любов между хората и студенината в отношенията на повечето от тях, обезличаването им, загубата на човешкото в облика им и фалшификацията на целия свят, авторът насочва вниманието към най-големия от тях – липсата на истинска свобода. Децата Михаил и Игор напускат домовете си в търсене на себе си, в търсене на свобода. Те се надяват, че като пълноправни граждани на обществото могат да правят каквото си искат и това донякъде е така, но и свободата, както всичко друго в този свят, е изкуствена. Момчетата имат възможността да отидат, където пожелаят, да се срещат с различни хора, но навсякъде е еднакво. Могат да започнат работа, но и там нямат особен избор. Свободата на Михаил трае само няколко дни, докато не разбира, че тя всъщност съществува само в мечтите му. Той осъзнава почти веднага, че е следен и че трябва или да прави това, което е нужно на обществото, или ще стане никому ненужен безделник. Мъдрите думи на Игор показват окаяното положение в новия свят – “А ти какво си мислеше? Винаги е било така. Само че ако първобитният човек не е искал да гони мамути, въпреки че е можел, другарите му може и да го изядат. А сега просто те изхвърлят в канавката. – А свободата? – попитах аз. Сякаш Игор беше виновен за нещо. – Ами ти я притежаваш. – Той отново се ухили. – Ти я получи, изцяло. Не ти ли харесва вкусът й? – Не. – Ами извинявай тогава. Друга няма.“
Финалните редове на разказа разкриват, че и мирисът на свободата е фалшив, безцветен, гладък. Разкриват, че нея всъщност я няма и че героите нямат право на избор. Че най-желаното човешко право е илюзия в “перфектния” свят-утопия. Последните думи на Михаил, обаче, връщат надеждата в тази безнадеждна ситуация – “Само че, знаеш ли, все едно – ще продължавам да опитвам. Винаги.” Неговата упоритост и борбеност, въпреки наложените от света ограничения са показателни, че човечеството винаги ще има своите герои и никога няма да бъде погубено.
Утопия или антиутопия е разказът? Може би двете понятия са взаимно свързани, дори в най-лошото има малко добро, а в най-доброто – лошо. Може би такава е човешката природа.
Това се пита и авторът на цикъла: “И най-странният, поне за мен, въпрос е — дали този свят е красив? Дали той е добър? Бих ли искал да живея в него? Дали това наистина е светът на победилото благополучие, ситата и благоустроена Земя, където „войните, смрадта и ракът са в миналото…“. Свят, където може свободно да се разхождаш вечер, където на всекиго е гарантиран къшей хляб, покрив над главата и безплатни панталони. Почти утопия. Но, кой знае защо, толкова е трудно да измислиш утопия, където изобщо няма болка…”.[1]
3. Антиутопии
Според Оксфордския английски речник, думата е създадена от Джон Стюарт Мил, който използва и синонима на Джереми Бентам „какотопия” (лошо, зло място).
3. 1. Джон Стюарт Мил (1806-1873 г.) е английски философ, логик и икономист. Представител е на позивитизма и утилитаризма. Защитава идеята за развитието на индивидуалното стопанство и свободната конкуренция. Интересна е неговата теория за свободата. Всеки отделен човек има правото да прави каквото иска, ако неговите действия не вредят на други. Ако действията му се отнасят до самия него, то тогава, само ако директно повлиява на човека, изпълняващ действието, обществото няма право да се намесва, дори да изглежда сякаш действащото лице наранява себе си. Мил обаче твърди, че според принципа за вредата индивидите са възпирани от това, да вредят трайно и сериозно на себе си или на тяхната собственост. Понеже никой не съществува изолирано, вредата, направена от един, също така вреди и на други, и разрушаването на собственост лишава общността, както и индивида. Мил също отказва да приеме цензурирането. Красноречиво и категорично се обявява против робството. Освен това е известен и като един от най-ранните и силни поддръжници на движението за женски права. Книгата му „Подчинението на жените“ е една от най-ранните, писани на тази тема от автор-мъж. Той смята, че потисничеството на жените е една от малкото следи, напомнящи за древни времена, серия от предразсъдъци, които сериозно препятстват прогреса на човечеството.
Негови са сентенциите:
- Попитай себе си дали ти си щастлив и ще престанеш да бъдеш щастлив.
- Хората не искат да бъдат богати, хората искат да бъдат по-богати от другите.
- Брак – единствената форма на робство, допускана от закона.
- В тази епоха на лукс сме достигнали точка, че наемаме външни лица да изпълняват нашите добри дела.
3. 2. Карел Чапек и антиутопията му “Р. У. Р.”***
Карел Чапек (1890-1938 г.) е един от най-известните чешки белетристи и драматурзи. Учи философия в Прага, Берлин и Париж. През 1917 г. се установява в Прага и започва работа като журналист. Литературният дебют на Чапек е през 1916 г. Голяма част от ранните си произведения създава в съавторство с брат си Йозеф, който е художник и илюстрира няколко от книгите на Карел. Има новаторско, интелектуално и проблемно творчество. Пише психологически, социални и научно-фантастични романи и пиеси, също така хумористични разкази, очерци, пътеписи, преводи. Световната известност на Карел Чапек се дължи и на превода на пиесата му „Р. У. Р.“ на английски език малко след написването й. Бърнард Шоу е един от първите почитатели на пиесата след появата на английския й превод. В нея Чапек за първи път използва думата „робот“, впоследствие навлязла във всички езици по света. Карел Чапек умира на 25 декември 1938 г. в Прага. Причините за смъртта му до днес остават неизяснени. Тя предизвиква сериозен обществен шок в Чехословакия, тъй като близо двайсет години писателят пише в най-популярния ежедневник „Лидове новини“ и неговите колонки са четени с изключителен интерес. В кратките си текстове публицистът Чапек е изразявал позицията си по най-различни и често – наболели проблеми. Смъртта му се приема като загуба на един от най-високо ценените обществени корективи.
В антиутопията “Р. У. Р.” Чапек разказва за революционни открития – човечеството се научава да произвежда роботи, които приличат на хората в началото, но с напредването на науката и експериментите стават все по-силни, умни и могъщи. Първоначалната идея на жителите на света е да заменят изцяло човешкия труд с този на роботите. Реалността, която си мислят, че ще настъпи на Земята, е близо до утопия – няма да има глад и алчност, няма да има тежък труд и непосилна работа. Единствената грижа на хората ще е да се забавляват, защото всичко необходимо ще им се осигурява от роботите.****
Стремежът е да се създаде изкуствен човек в химичния и биологичния, а не в механичния смисъл на думата, и е подбуден от упоритото и глупаво желание да докаже, че Бог е излишен и че от него няма нужда, че хората сами могат да са творци, да са господари на съдбата си. Опитвайки се да усъвършенстват още и още творенията си и алчни за работници, човеците забравят същността си и стигат твърде далече. Освен че създават роботите физически много по-силни от самите себе си, а и много по-умни, те им вдъхват чувства, дори души. Продуктът на човешкия мозък в крайна сметка се изплъзва от ръцете на хората. От сляпо подчиняващи се и нищо неразбиращи работници, роботите се превръщат в живи същества, които сами мислят, кроят планове, страхуват се, надяват се, жертват се един за друг, обичат се, управляват съдбата си, избиват хората – защото се чувстават по-силни и могъщи, защото защитават своите интереси. Това именно е най-драматичният елемент в съвременната цивилизация – една човешка правда да се изправя срещу правда не по-малко човешка, идеал срещу идеал, положителна ценност срещу ценност не по-малко положителна. Така Чапек успешно продължава традицията от библейската драма на Адам, през например Франкенщайн на Мери Шели.
Превръщайки роботите в изключително умни машини за убиване, хората ги изправят срещу самите себе и човечеството е избито. Именно в това се състои трагизмът на вида ни – подтиквани от жажда за власт, пари и величие, жителите на Земята сами решават съдбата си. В това се състои и антиутопията в пиесата – мислещо само за удоволствията си, обществото безразсъдно дава живот на машините, превръща ги в по-висши същества от себе си. Погълнато от собствените си грижи, то се оставя да умре, позволява на живота да се изплъзне.
Точно в най- тежкия момент, когато всичко изглежда загубено и няма изгледи за възкръсването на живота, настъпва обрат. В края на трето действие роботите Примус и Хелена откриват, че помежду им има чувства. Сякаш се сдобиват с душа и се превръщат в хора.
В пиесата, Чапек изобразява героите си като представители на едно всемогъщо, но за жалост, твърде незряло общество. Той мисли за стойността на любовта и труда, вдъхновението и вярата, героизма и творчеството; за работата на духа, за жизнеността и жертвоготовността, за простотата и благоговейността, за голямото честолюбие и крехкото съчувствие, за завоевателския дух на човека. Представата за човечеството като за загубен и загинал род поражда недвусмислена асоциация за това, колко една проста раса е обвързана с божественото си значение като изчезнал елемент.
В края на пиесата настъпва отново утопия – от разрухата и смъртта, от глупостта и насилието се ражда любовта – предвестникът на живота. А животът? “Природо, природо, животът не ще загине! Приятели, Хелена, животът не ще загине! Ще се зачене пак от любов, ще се зачене гол и мъничък; ще се прихване в пустинята и не ще му послужат за нищо градовете и фабриките, не ще му послужи за нищо нашето изкуство, нашите идеи и все пак не ще загине! Само ние загинахме. Ще рухнат домове и машини, ще се разпаднат системи и имена велики ще опадат като листа; само ти, любов, ще разцъфтиш над руините и ще повериш на ветровете семето на живота. Сега освободи, господи, своя слуга в мир; защото очите ми съзряха… съзряха… спасението твое чрез любовта и животът не ще загине! (Става.) Не ще загине! (Разперва ръце.) Не ще загине!”
4. В крайна сметка – какво са утопиите и антиутопиите?
Има ли разлика между тях? Не се ли разказва в едните за съвършен свят с неговите несъвършенства, а в другите – за ужасяващи събития, в които има и по нещо перфектно? И в утопиите, и в антиутопиите хората винаги се стремят към едно и също – щастието. Едни и същи са вечните човешки копнежи – да няма онеправдани и накърнени, да няма глад и болка, да няма алчност и гордост, да няма престъпления и злоба. За съжаление, обаче, не е възможно да се постигне всичко това. Нито островът на Ямбул е съвършен, нито светът на утопийците е идеален. Свободата в разказа на Лукяненко, колкото и перфектно замислена да изглежда, също е измамна.
Всъщност всяка утопия и антиутопия възниква в резултат от различни размисли, но също така и подтиква към такива. Ние, хората, винаги ще се опитваме да подобрим живота си, да бъдем истински свободни, да живеем в безопасен свят, да изпитваме чиста любов. Точно на това ни учат утопиите и антиутопиите – че макар и да не можем да създадем съвършеното място за живеене, приближаването към идеала не е чак толкова трудно. Че когато внимателно обмисляме политиките си и когато се отнасяме един към друг като хора, наистина можем да превърнем Земята в по-добро място. Че когато не сме алчни и жестоки, а се обичаме и защитаваме, ставаме съвършени – доколкото е възможно.
Източници:
За Ямбул:
- http://dic.academic.ru/dic.nsf/antique/705/Ямбул;
- http://dic.academic.ru/dic.nsf/enc_philosophy/7786/ЯМБУЛ.
За Аристоник:
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Аристоник_Пергамски;
- http://antichniavtori.wordpress.com/2008/11/15/pgh22/;
- Българска енциклопедия “А-Я”, София, 1999, Книгоиздателска къща “Труд”.
За Томас Мор:
- Биографични бележки: http://bg.wikipedia.org/wiki/Томас_Мор;
- Българска енциклопедия “А-Я”, София, 1999, Книгоиздателска къща “Труд”;
- Янков. Я. Разсъждения върху книгата “Утопия”. В: Мор, Томас. Утопия. София, Партиздат, 1970, превод от латински Александър Милев (http://iankov.blogspot.com/2009/01/blog-post_2394.html);
- Каутский, К. Томас Мор и его Утопия, М., 1924;
- Мортон, А. Л. Английская утопия, М., 1956;
- Волгин, В. П. Историческое значение “Утопии, М., 1953.
За Сергей Лукяненко:
- Биографични бележки: http://bg.wikipedia.org/wiki/Сергей_Лукяненко;
- Лукяненко, С. Разсъждения върху разказа “Мирисът на свободата”:
http://chitanka.info/lib/text/630.
За антиутопията:
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Антиутопия
За Джон Стюарт Мил:
- Биографични бележки: Българска енциклопедия “А-Я”, София, 1999, Книгоиздателска къща “Труд”;
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Джон_Стюарт_Мил
- Мисли: http://www.crossroadbg.com/djon-stiuart-mil.html
За Карел Чапек:
- Биографични бележки: Българска енциклопедия “А-Я”, София, 1999, Книгоиздателска къща “Труд”;
- Балабанова, Хр., И. Павлов, В.Тодоров. История на чешката литература. Част втора. София, Наука и изкуство, 1989;
- Тодоров, В. Световният чех. Книга за Карел Чапек. София, 1991;
- http://bg.wikipedia.org/wiki/Карел_Чапек;
- Разсъждения върху пиесата “Р. У. Р.”: http://chitanka.info/text/4624-rur.
* Всички цитати са по Мор, Томас. Утопия, София, 1970, Партиздат, превод от латински Александър Милев.
** Всички цитати, с изключение на [1], са от разказа “Мирисът на свободата”, 1999 г. – http://chitanka.info/lib/text/630
[1] Предговор към цикъла „Прекрасната далечност“, 2006 г.: http://chitanka.info/lib/text/10199
*** Всички цитати са от драмата “Р. У. Р.” на Карел Чапек
**** Философът Чапек вероятно използва иронията на Аристотел от „Политика” (I 4), че няма да се нуждаем от роби, ако можем да правим статуите на Дедал и триножниците на Хефест.
